При първото гледане Дневникът на една тийнейджърка на Мариел Хелър (по

При първото гледане  " Дневникът на една тийнейджърка " на Мариел Хелър (по книгата на Фийби Глокнър) не ме впечатли изключително макар оценката 6.9 в IMDb и 15-те награди, измежду които " Готъм " за най-хубава женска роля, за оператор на " Сънданс " и Берлинале (доста влиятелно, нали?). В неделя го повторих по " Синемакс " и... бам! Ето за какво е хубаво филмите да се гледат по няколко пъти, от време на време душевната ти настройка не е съответна по отношение на художественото подстрекателство. Случващото се наподобява ново, свежо и изумително автентично поради езика, непринудената искреност, ранимостта, идеализма и вероятността. Средата и краят на 70-те, Сан Франциско. Мини (Бел Паули) е 15-годишна свита и срамежлива тийнейджърка с бретон, неясно лице, големи доверчиви очи, чипо носле и малко необятен таз. Живее с по-малката си сестра и с авантюристичната си, свободолюбива, еманципирана, хубава и цапната в устата майка Шарлот (Кристин Уийг), два пъти разведена. Води си дневник (записва на касети) и рисува комикси (анимациите са блестящи), мечтае за кариера на създател, няма високо самочувствие.

Мини има за другарка разкрепостената, изкусителна и прибързано развита Кими (Мадлин Уотърс) и... спи с приятеля на майка си, повърхностния, капризен и ленив, само че неустоимо прелъстителен строен и неустрашим 35-годишен Монро (Александър Скарсгор). Разнообразява половите си прекарвания със съученика Рики (Остин Лиън), самовлюбено, малодушно и незряло момче. Срещите с някогашния ѝ пастрок Паскал (Кристофър Малони), високомерен и дразнещо блажен учител, имащ рецепта за всичко и присъда за всеки, по едно и също време я нервират и я зареждат и подтикват интелектуално. Лутайки се, тя минава през бягства от учебно заведение и дома, безусловно и диво влюбване (в Монро), орална обич в мръсни тоалетни против възнаграждение (5 $!), нерешителност ( " дебела ли съм? " ), секс тройки, алкохол, меки опиати, даже лесбийство. Уж всичко е обикновено, досадно и познато, а в действителност протичащото се наподобява ново, свежо и изумително автентично поради езика, непринудената искреност, ранимостта, идеализма и вероятността.

От " по какъв начин можеш да живееш, без някой да те обича, да те вижда, да те допира? ", през задушаващо горчивото " желая да познавам някой благополучен ", до завръщането в фамилията и мъдрото " майка ми си мисли, че ѝ би трябвало мъж, с цел да е щастлива, а на мен не, тъй като аз към този момент знам, че не е значимо някой различен да те обича " - всичко в този филм е внимателно, нюансирано, но значимо и значимо, без да е сантиментално и сълзливо.

 

Боян Атанасов е жива софийска легенда, човек на живота, на киното, на театъра, на музиката. Само който не го познава, единствено той не се е впечатлявал от неговите енциклопедични познания в гореизброените области и освен в тях. За наша наслада Боян има личен блог, публикации от който публикуваме при нас с неговото общително единодушие. Останалите му титанични материали можете да откриете тук.